За него чужденците казват, че бяло бисер, останал ни от вековете!... А ние си го знаем само като Боженци!...

 Балканско Знаме, 1967 г. брой N17 стр. 3

    Селцето със самобитната българска архитектура, с кокетните бели къщички с плочести покриви и тихите калдъръмени улички. Селцето музей. Не - направо легенда, която и сега ни омайва с романтиката на отколешното и неповторимото.
    За това, какво е днес Боженци и за създадения тук оригинален архитектурен резерват, е писано вече много. На възстановените къщи човек може винаги и сам да се налюбува, когато реши някой ден да се върне към притихналото в пазвите на планината селце.
    Затова решихме да отворим една друга страница от интересната летопис на Боженци и да надзърнем в неговото далечно минало.
    За ония, отдавна отшумели и наситени с много загадки и драматизъм, дни ни разказа наскоро една от иай-старнте жителки на селото.

    - Какво да ви думам, момчета, за нашто Боженци! То беше заможно и хубаво село. Лете лозите се виеха по дуварите и увеждаха чак клоните на дърветата от грозде. Всяка къща гъмжеше от добитък. Какво ли наистина нямаше. Овце, пуйки, патици, кокошки... Трудно се срещаше челяд и без десетина кошера пчели, без чифт волове и коне. И пари, пари - под всеки камък  и злато. Нали старо джеде е минавало нявгаш през селото за Балкана. Помня, баща ми показваше едно място, където някога сам цар Иван Шишман си бил вързал коня, за глътка въздух, преди да възземе за планината. Отподир през селото са вървели и турците. Оттук минаха след време и русите...
    И сякаш всеки, който е вървял по джедето, си е оставял златото и среброто в Боженците. Чудно може да ви се вижда, но рукнеше ли дъжд, потоците започваха да извличат от всеки камък и дувар черни турски грошове, ермелици, златни махмудии... Много пари ей, много ви казвам!...
    Това богатство замогна селото. От стотина къщи половината бяха дюкяни. Извиеше ли се в празник хоро, мегданят пожълтяваше от златните нанизи на момите ни. Да ти е драго да гледаш!...
    И старата жена леко се усмихва, сякаш и сега вижда пред себе си люшналото се хоро със златните пендари. Сякаш до ушите и отново долетяват песните на хубавите боженски моми и ергени.


    - Що веселби, що чудо бяха!... - сякаш на себе си казва тя. И не усеща как в очите й изплуват две сълзи!... Та на кого не е мила отшумялата като приказка младост.
    Но и много злини е носило някога това пусто богатство на селото. Не е минавала нощ, в която над смълчаните усои да не пропука някоя пушка.
    А корав народ са били старите божанкалии. Във всяка къща тогава е имало и пушка. Тя е била най-верният другар на стопанина в годините на робството. За тях отвори дума и бабата.
    - Особено ербаи бяха жените ни!... - спомни си тя. - Та нали те въртяха целия имот, управляваха селото. Мъжете с керваните си по търговия, а жените им, останали сами с богатството, нощем гърмят една от друга за кураж. Прекрачи ли някой непознат селото и дуварите екват от гръм. Мира не му дават, докато не разбере, че всички къщи са будни и не се пръждоса...
    Най-голямото зло за хората и тук са си останали агаряните. Те смучели  като пиявици плодовете на прословутата предприемчивост на божанкалии. Но не рядко и те самите плащали с кръвта си за това.
    - Разказвали са ми, че и моят баща веднъж претрепал един турчин - говори не без гордост старата българка. Предавали десятъка. А арнаутинът все се мръщел: снопите били малки, житото било лошо!... Тогава баща ми се ядосал и както държал жегъла - така на място го прострял!...
    Но понякога и турците са надхитрявали старите жители на селото. Бабата и сега си спомня тъжната история за зачернянето на едно семейство.
    - Малко ще момуваш, а само един ден ще булкуваш, дъщеее!... - Предрекла една сутрин габровска циганка на момата, която отивала да си купува сватбена прикя. И сбъднали се проклетите й думи.
    Само няколко дни след сватбата в дома на момичето нахълтали турци. Яли, пили през целия ден, а след туй навързали нашите и почнали да пишат с горещи железа по месата им. Парите, та парите къде са!... После ги заклали и дим да ги няма!... Що мъка изживяло тогава селото.
    За жестокостта на турците научихме и от още една друга тъжна история, разказана ни от старицата.
    ...Било по време на габровските бунтове. Една нощ високо над дъбравите край Боженци загреяло зловещо огнено зарево. Иван Карадимитров - известен боженски търговец, взел един свой другар и с него излязал на „Сечен камък“ да види какво гори. Турците били запалили Новата махала. Гледали двамата българи и сърцата им се свивали от гняв и мъка. И никой не усетил кога били заобиколени от разярени турци. Разбила въстаниците в Дряновския манастир, ордата на Фъзлъ паша се прибирала за Шумен през Габрово. „Да се обесят гяурите!...“ - ревнал опияненият от пролятата кръв паша.
    Как ли не се молил Иван Карадимитров, що богатство обещавал на палачите си, само и само да му пощадят живота. Но не би. Не могло нищо да умилостиви агаряните. Така си и били обесени двамата божанкалии на часовниковата кула в Габрово...
    От възрастната жена чухме и за една друга характерна черта на някогашните жители на селото - пресметливостта им. „Сигур габровците от тях са се научили сетне да цепят така косъма на две!“ - засмя се бабата. И ни разказа, че някога нейният дядо бил такъв сметкаджия. Богатството му чет нямало, а деца - нито едно. Тогава той осиновил нейната майка. Взел я още когато била на годинка. След като поотрасла, за да не се пръска богатството му, я оставил на боженския си имот, а освен, това осиновил и сина й (братът на бабата) и го изпратил да управлява габровския му имот. Само и само да не се раздроби мушията му. Или с други  думи за пари направил майка и син брат и сестра. Така нито синът ще посегне на майка си за земя, нито пък майката ще  помисли зло на рожбата си. И така цялото богатство останало в едни ръце!...


    - А Лора Каравелова помниш ли, бабо? - питаме ние за другата слава на Боженци (тук и сега стои къщата, в която понякога Лора е живяла. Първият й мъж е бил божанкалия).
    - Помня я, амчи. Има си хас да не я знам!... Та нали Иван Дренков беше наш роднина - на кръстничини!...
    Лора ката пролет идваше при нас на курорт. Като сега я виждам - млада, хубава и стройна. И добра, добра, на мравката, път не минава. И най-важното - без капчица гордост. Разхождаше се из бахчиите и пееше ли, пееше. Помня понявгаш ни свиреше и на пианото. Веднъж я облякох с моя боженски сукман. Каквато хубавица беше, още по-хубава стана!...
    Старата жена отново потъна в спомените си и дълго ни разказва за   красивата българка, която след години смутила сърцето на Яворов...
    Накрая помолихме нашата събеседница да ни каже и някоя стара  боженска  песен. Без да чака повторно да я молим, тя скръсти ръце на полата си и тихичко ни заниза с немощния си глас:

Стоян Драганке думаше:
Драганке, сестра по-малка,
догде ме треска потресе
ти излез долу в ливади,
набери цветя всякакви.
Че ще да мине пощата,
пощата с турски заптии.
На всеки турчин китка  дай,
а на пощата дор две ми.
Пощата да се забави
треската да ме претресе,
че пощата да си оберем.
Драганка брат си думаше:
„Байнольо, бате Стояне,
не ти ли стига имане:
девет пещери със сребро,
десета пълна със злато?“
Стоян Драганке тъй рече:
„Богатство трупам, Драганке,
на народ добро да сторя.
Шосето Шипка - Габрово
с калдъръм да си постеля.
Керванджии да се не мъчат,
арно през Балкана да вървят“


    Когато възрастната жена спря, в очите й блестяха сълзи. Може би я беше развълнувала готовността на млад Стоян да помогне на керванджиите. А може би песента я беше върнала в отдавна отминалата младост, напомнила й беше    за тлъките и седенките, които някога са кънтели в Боженците.
    Сбогувахме се, и тихо излязохме навън. Все още очаровани от романтичното и загадъчно като самия живот минало на Боженци и неговите хора.

Хр. БАЙДАНОВ

Балканско Знаме, 1967 г. брой N17 стр. 3

Нагоре