За Боженците води стар, изровен от дъждовете път. Той се вие из кривата теснина и колкото навлиза по-навътре, толкова повече се чувствува характерът на планинската местност. Въздухът е свеж и прохладен, наситен с тръпчив мирис на гниеща шума. Обилната роса край потока стои до късно и има цвят на токущо изляно сребро. Сред голите вършини на буковите и габърови гори самотно жълтеят като догарящи свещи върховете на трепетликите.

 Балканско Знаме, 1962 г. брой N98

  Местата стават все по-отдалечени, все по-збутани и скрити навътре в гористата пазва. И пътникът неволно си спомня популярната легенда за оная Божана, която избягала тук преди векове, за да запази честта си от анадолските поробители. Дали е така не може никой да каже. Мълчаливо дремят на галещото слънце голите сипеи и скали - единствените свидетели на ония времена. Но преданията на старите разказват една безспорна истина: този откъснат от света и скрит в причудливите гънки на предпланината кът е дал сигурен подслон на прогонените от родните огнища.

Второто заселване в БоженциСклонове от всички страни заобикалятелото. Синьото есенно небе опира в тях като огромен емайлиран похлупак. Един тесен прорез - пътят и бистрият поток - го свързват със света. Калдаръмените улици са тихи и само вятърът шуми в изсъхналата трева. Яките дъсчени порти са затворени. Селото спи, уморено от вековната си старост.

  Въображението не знае граници. Приседнеш до стария геран край потока, затвориш за миг очи и то те отнася назад. И чуваш чаткане на копита по камънака и скрибуцане на претоварени коли. Отеква шумът на 35-те дюкяна, в които са се правели пояси, гайтани, пастърма, восък, ковашки изделия. Вечер се разнася гълчавата и песните от близкото кафене...

  В ония години Боженците е било буден занаятчийски, търговски и културен център. Търговците откарвали тежки кервани в много страни, а най-често в Русия. И сега почти във всяка къща може да се намери старинният руски самовар, донесен за спомен от далечното пътуване.

  Още в най-старо време това малко село родило една голяма самобитна култура, която дала траен отпечатък на произведенията на старите майстори на архитектурата и бита. Къщите са строени с голямо чувство за красота, удобство и трайност.

  Ето къщата на Дончо Попа. Стара, вековна лозница - все тъй запомнена от живите - я обвива отвън, замислена и няма. Тясно стълбище извежда на втория кат. Миндерят, на който, казват, се е пиело кафе и жълта сливовица и е звъняло злато. Вратите, долапите и таваните са с резба, направена с голям усет към красотата. Нищо не е помръднало, нищо не се е променило от ония дни досега. Къщата се реставрира, но това е трудна задача. Няма ги още кованите сахани и стругованите гаванки, няма ги красивите свещници и майсторски изработените столове, няма ги пъстрите седемцветни боженски черги. Всяка една от тия вещи сега представлява рядка музейна ценност.

  Звънки удари долитат отвън. Звъни и пее своята песен стоманената наковалня, глухо отпява нажеженото желязо. Не е ли това мираж, не са ли звуци, долетели от ония затрупани от праха на забвението дни? Не, това са гласовете ан новата действителност в старото село.

  Преди няколко месеца трите габровски кооперации "Балкан", "Стомана" и "Янтра" откриха тук свои цехове - тъкачен, ковашки и дърводелски. Върнаха се потомците на старите майстори. Разковаха вратите, разтвориха прозорците на запустелите къщи и в тях влезе планинската свежест. Селото оживя с младите хора. Разнесоха се нечувани до сега шумове - забръмчаха електромотори, затракаха станове, звънко запищя банциг...

  Разселеното село се заселва за нов живот. Затворена е последната страница на старата му история, отваря се първата на новата. Тя не връща старото, за него няма кой да тъжи, но възражда най-хубавото от него.

  Има замисъл цеховете да се обединят в едно предприятие за художествени занаяти и сувенири. Засега нещо особено не е направено. Тъкачният цех произвежда "модерни" черги, в дърводелския се сковават обикновени врати и прозорци и само в ковашкия се слагат хубави и здрави наченки - тук се правят детайли за възстановяване на кафенето, фенери за мостовете в града, свещници, които са рядко украшение за всеки дом.

 Хората, които работят тук, създават един здрав творчески колектив. В него са дърводелците Гатьо Иванов и Пеньо Калчев, ковачът Иван Христов, тъкачите Христо Пенев, Нено Петков, Андрея Атанасов и много други млади хора. Те се готвят да станат още по-добри майстори от своите деди и имат смели планове. Напарвен е вече сполучлив опит да се тъче пъстра божанска черга, проучват се възможностите за тъкане в бъдеще на китеното кебе, народната българска възглавница и др. В дърводелския цех ще се правят красиви мебели с резба в национален стил.

  Не са лесни тия задачи. Те изискват много усилия, опит и познания. И тук е нужна сериозна помощ. Много художници желаят да рисуват старините на Боженците, но дали някой е мислил да помогне за овладяването на художествените изделия? Може би тук е нужен дори художник, който да не е на постоянна работа.

Боженци - Второто заселване  В селото се реставрират две големи къщи и старото кафене. Набелязани са за подновяване още около 32 обекта. Стане ли това, осъществи ли се напълно идеята за предприятието за художествени занаяти и сувенири, старото Боженци ще се превърне в един рядко интересен туристически обект и за наши, и за чужденци. Тук посетителите ще се запознават с един своеобразен бит и самобитна архитектура от 18 и 19 в., ще разглеждат и ще могат да имат изкусните произведения на старите боженци, пресъздадени от техните потомци, ще намерят рядко съчетание на природна красота, старини и един кипящ живот. Това вече не е плод на въображението, а напълно реална възможност.

Иван ВЕНКОВ

 Балканско Знаме, 1962 г. брой N98

Нагоре