Напечените плочи на калдъръмените улички в Боженци карат разноцветните тълпи от туристи да бързат. По-любопитните се крият в хладните сенки на чардаци и асми, вадят фотоапарати с муцунести обективи и щракат. Цветната лента един ден ще ги връща към топлината и слънцето на едно българско село.
  Брадат чужденец гласи триножника на камерата си и дълго оглежда какво да отнесе с нея. Филмът ще е хубав, защото Боженци си го бива, но за брадатия то ще си остане само един хубав спомен за красива България, от който окото на чужденеца не може да засълзи. Друго си е спомен, сълза у българин от българско да изкара.
  Боженци може да стори това.

Балканско Знаме, 1974 г. брой N93 стр. 6

• • • 
  Една русокоса Матилда снима къща след къща и после дълго и старателно зографисва в бележника си ченгелчета на нашия език "ТУК В ХИЛЯДО . . .".
  Приказката ни нещо не иде, та не можем да се разберем как на нейния параден език се пише темел. кат, халище . . . Но русокосата е старателна, хапе устни, клати глава и едното и "гут, гут", значи много.

• • •
  Боженци е чаровно (не хубаво, а чаровно) и деня и нощя. Бил съм в него и по двете доби. Спомням си, една вечер ентусиазирани писатели, поети и прищъпулници в словото се бяха събрали в боженската механа, покрай една творческа сбирка да ударят и първия печат на новообразуваното писателско дружество в Габрово. Много приказка се изприказва, но на две третата беше за Боженци и за ония затрити от съвременната ни архитектура села. Тогава стана мълчаливият поет и драматург Иван Радоев и от всичката му блага прикзка си написах: "Белгия може да си мие улиците със сапун, но никога няма да има Боженци!".

• • •
  Тояжката почуква тихо по плочника и две провлачени нозе пригласят на равното чат... чат... Стара жена отдавна е останала чужда на гордия си боженкалийски вървеж. Слабият и поглед внимателно опипва пътя на тояжката, а краката и уморено го следват. Уличката се стръмва нагоре и вие между ковани порти и тежко надвесени стрехи. Изкокалена ръка с ласка е обгърнала три-четири стръка разпъпили рози. Като живи огънчета те пламтят върху сбръчканата, почерняла кожа.
  Около нея се носи весела гълчава на разсъблечени дългократи момичета и зарунтавели момчета. Равното чат... чат се губи в младежки смях, събудил тишината на боженските улици.

• • •
  Ваньо, младо момче, дето шъта из боженската механа и дето в пек ще охлади душата ти със студена бира, а в мразовита нощ кюмбето ще стъкне, не е боженкалия. Момче от дунавските села, но му иде отръки всичко що похване.
  С него сме земляци и все съм си мислел да му отворя дума, що ще тука, дето от Дунав и капка няма, но все си затрайвам.
  Покрай него търся да си отговоря защо и Станислав Сиврев пренесе бащините си родопски чанове в това тихо село и все не успявам. А чановете един по един съм ги слушал и всички заедно са ми пяли в хладна вечер, и родопчанинът глухо им е пригласял, а отговор няма и няма. Въпросите ми тръгват с най-ясния звън, прескачат в най-глухия и най-едър чан и после тихо пропукват с цепениците в огнището на камината. В такива моменти ми се струва, че е глупаво да питам какво търси Ваньо, Матилда, момчетата и накрая писателят в Боженци!

Димитър ДИМЕЦ

Балканско Знаме, 1974 г. брой N93 стр. 6 

Нагоре