Кърджиите печелели, но печалбата идвала с големи рискове и опасности от постоянно скитащите банди и обирджии по търговските пътища и ханища.
    Според изследванията на д-р Цончев кърджия с един кон, което рядко можело да се случи в Боженци, имал годишен доход от 800 до 1000 гроша. За тогавашното време един килограм брашно струвал 18 пари, а надницата на калфата-занаятчия била 8 гроша. Като се има предвид, че повечето от кърджиите се пътували с по 4 или 5 коня, може да се пресметне колко доходен е бил този занаят и защо с такава страст и увлечение търговците са тръгвали на път по далечните земи и са се излагали на рискове.
    Когато кърджийството било вече към залез, а това става към края на 19 век, спечелените от него пари дали тласък за развитие на отседналата голяма търговия. Вместо да заравят печалбите си в делви и гърнета, кърджиите влагали парите си в недвижими имоти или стоки. Мазите си превърнали в дюкяни. Преди още напълно да замре кърджийството, в Боженци вече имало няколко отседнали търговци, които закупували вълна, кожи, восък, железни изделия, гайтани, шаеци и други стоки. Русе станал нещо като междинна база за търговията с Румъния и Русия.
    През периода на Възраждането в Боженци имало 32 дюкяна (складове), в които се събирала стоката, предлагала се на купувачите или пък се товарела и потегляла на път за чуждите държави. За улеснение и намиране на пазар повечето от търговците основа¬ли собствени кантори в големите градове на Русия, Австрия, Румъния. В тях държели свои хора, които ако не били роднини, то поне са били от Боженци.
    Бързото икономическо развитие на Боженци било условие за нов стил в архитектурата и подем на културата. Архитект Е. Паунова определя три групи хора, които били преносители на новостите в селото.
    На първо място били кърджиите и търговците, които непрекъснато пътували по чуждите земи и с будните си очи и трезво виждане те улавяли красивото, удобното, практичното и го отнасяли със себе си в Боженци.
    Дюлгерите били втората група. По градовете и селата, където показвали майсторлъка си и където дървото оживявало от техните ръце в чудни форми, те виждали много хора, срещали се с различни интереси и обичаи.
    И най-сетне младите момци и невести, предвождани от драгоман, всяка година напускали селото и ходели на Романя (жътва) в плодородна Тракия. На връщане донасяли пари, припечелени с труд и много навици от тамошния живот, който бил малко по-различен от техния.
    Когато се разхождаме по калдъръмените улички на Боженци и се вглеждаме в белосаните къщи с тежки покриви, трудно можем да открием две, които да си приличат. Всички те обаче са подчинени на един общ, типичен за Боженци възрожденски стил, в който е запазено българското, без вмешателство на чуждото влияние.
    Всички боженски къщи имат дървена конструкция. Отначало първият кат (етаж) бил мазе и обор. По-късно при създаване на отседналата търговия, се наложило той да се преустрои в дюкян - голямо помещение за складиране на стоката и с една или две малки стаички за занаятчията. Стълбите за свързване на двата ката са външни.
    Двукатни и трикатни са боженските къщи - чисти, с чудни еркери и чардаци. Вратите и прозорците - опасани с дървени первази. Високи каменни дувари заграждат къщата и двора. Широка двукрила порта за високи хора и натоварени коли. Тежък плочник покрива къщата и портата. Това виждаме отвън, това са първите впечатления, а прекрачим ли прага и влезем вътре, „веднага ни обхваща ведрият дух на българщината”. Стените, едни варосани, са се белнали като пуканки, други пък са облицовани с дъски. В къщата и собата - баджа с огнище, а по стените - лавица с бели менци и полица с калайдисани сахани. Пъстри шарени черги застилат пода. По таваните изкусни шарки от резба. Всичко е подредено и поставено на мястото му от усета на будната боженска жена.
    Чардакът е по-друг. Закрит. Типичен боженски. Дворовете са малки, уредени, с цветна и овощна градина.

 Боженци / Милчо Стойчев / 1975 г.