|
Пътят извива край баирите, спуска се надолу и отвежда в селото. От двете му страни се издигат къщи с типична старобългарска архитектура. До селския мегдан се намира читалището - голяма, двуетажна сграда, с надпис над входа: „Читалище „Наука“ - 1878 г.“...
Балканско Знаме, 1955 г. брой N49 стр. 4
Легендата разказва, че село Божанци е основано от някоя баба Божана от Търново, която избягала от турците и се заселила тук. После край нейната колибка се заселили и други и възникнало цяло село.
За читалището в с. Божанци дядо Пенчо Червенаков е съхранил живи спомени.
- Ако имаш старо - хвърли го, ако нямаш - купи си! - започна разказа си той, като искаше да каже, че макар старите хора да не вършат много работа, все ще потрябват за нещо.
Разказът му беше бавен, но смислен, както говорят старите хора.
Някога селяните от Божанци ходели по търговия из Цариград, Солун, по Влашко. Те достигали чак в Русия и оттам донесли културата на руския народ. През зимата те се завръщали на село, жадни за наука и свобода. Търсели начин да обогатят знанията, да просветят своите съселяни, за да могат да извършат голямото дело.
- Ето тия тук тримата, Андрея Колев, Петко Костов и Колю Дренков - сочи с ръка към снимката дядо Пенчо - те са основатели на нашето читалище.
Селяните на драго сърце подкрепили тяхната инициатива. Скоро към фонда на читалището се записват най-различни дарения. Който нямал пари, подарявал друго - кой нива, кой гора. В края на 1905 г. читалището е имало в наличност 15,580 лева. Една част от тях е била използувана за заплати на учителите, друга за купуване на книги, вестници и списания, но по-голямата част от приходите на читалището е дадена за благоустрояване на селото. В читалището се появява и твърде своеобразна читалня - стая с миндери, застлани с китени черги и възглавници, а в средата маса, на която е имало вестници. През 1909 година се слагат основите на читалищната сграда. Започват големи дарения. Гатю Анков дава 50 лири, с лихвата на които да се издържа един ученик в училище.
- Дойдоха военните години - продължава дядо Пенчо. - Почти всички мъже от селото отидоха войници. Тогава читалището раздаде 50,000 лева помощи на войнишките семейства. След Балканската война читалището стана истинско огнище на просвета. Редовно давахме вечеринки. През 1924 г. започнахме да обзавеждаме истински салон и представихме „Женитба“ от Гогол. Тогава идваха чак от други околии да ни гледат.
Интересни неща разказа и секретарят на читалището Пеню Колчев.
- Нашият театрален колектив е много стар. Аз игграя в него от 1934 г. и съм участвувал може би в повече от 100 пиеси. И сега като че ли чувам реплики от „Боряна“, А „Геновева“, „Министершата“, „Хъшове“.
През време на най-големия фашистки терор пак давахме пиеси, но срещахме големи пречки. От града не ни разрешаваха да играем прогресивни пиеси. След 9 Септември нашата дейност се засили. Сформирахме и танцов колектив. Повече се раздвижи и театралната трупа. Даже нощно време се будехме за репетиции. Но сега... Сега не струваме...“
Друга е картината сега. Танцовият колектив не съществува, а за театралния „няма хора“. Читалището, което цели 75 години е сплотявало селяните, просвещавало ги е и им е сочило пътя напред, сега е забравено. Погребани са хубавите традиции. Библиотеката е заключена и в нея стоят стотици неизползувани книги.
Някога тук са се стичали на групи селяните от цялото село, пък и от другаде. Но тая вечер то е пусто. Пусто ще бъде и утре вечер. Пусто ще бъде до тогава, докато ръководителите на читалището не заработят по примера на своите бащи, докато младите не влеят силите си в читалищната работа, докато околийският читалищен съвет не погледне най-после сериозно за подновяване дейността на това читалище.
Петър Проданов, дописник
Балканско Знаме, 1955 г. брой N49 стр. 4
|
